Вървя днес след училище. Слънцето грее, хората са разсъблекли тежките кожуси, а дъветата почват да цъфтят. Изведнъж нещо проблясва пред мен, навеждам се и виждам, че е монетка. Късмет! Отдавна не бях намирала. Вдигам поглед и продължавам с някаква радост в сърцето.
Сред хората вървящи към мен се откроява жена. Млада, с дълга коса и тъмно яке. Върви наравно с другите, но с клюмнала глава и ръка на лицето. Когато я загледах, видях, че тя плаче. Очите й бяха зачервени, а лицето-обляно в сълзи. Аз се поспрях и радостта се изпари в мен, какво се беше случило? Не можех да гадая, а и да я запитам не можех, затова продължих напред с тъпа болка, дълбоко в сърцето.
Свела поглед, не видях как минах и подминах Крум. Той ме настигна и ме запита, защо съм забила нос в земята. Обясних му, той разбра, но ми каза, че не е обходимо да се кося толкова за нещастието на непознатите.
"Успокой се сега и слушай какво "нещастие" се случи на Стани." Засмя се той и се надвеси над мен заговорнически."Онзи ден имаме среща тука, а той идва от отсреща, затичал се, както винаги, и блее към небето с разперени ръце. Разбира се, нямаше какво друго да стане освен да се спъне, а той не само, че падна, но и видя, че се е съпнал в някакво протмоне, заклещено между плочките. Когато го вдигна и се затича, този път радостен към мен, размахал протмонето, съвсем не забеляза, че точно в този момент на пътя му минават двама носачи на стъкло и общо взето, безпрепядствено мина през стъклото. Работниците му се скараха и го накараха да плати. Оказа се, че в протмонето имаше точно, колкото искаха те..." Крум пак се засмя," та всяко добро за зло, дето му викаме."
Двамата побъбрихме още малко и той ме изпрати до спирката. Автобуса дойде, качих се и седнах, вече готова за 10 минутна почивка. Отправих невиждащ поглед през прозореца и заслушах приспиващото бучене на двигателя. Нямаше да се събудя скоро от този унес, ако нещо не привлече вниманието ми. Автобуса спря и един човек слезе, беше циганин, който живее в тази спирка. В отражвнието на стъклото видях, че той подаде ръка на една баба, която едва беше слязла на първото стъпало. Тя пое ръката му, бих казала с колебание. Не му каза нищо и той тръгна по пътя си, а тя закрета бавно след него натоварена със сумати неща. Аз се възхитих и учудих. А когато слязох на спирката , с мен слезе и млада двойка. Двамата бяха усмихнати и прегърнати. "Какво пък, има щастие и нешастие на този свят, а, и неразбирателство също."
